След дъното

2 години от тоталното крашване на системата ми, което ме остави глуха с едното ухо, леко замаяна и с постоянен шум в ушите.

Какво стана

На 13 юли 2019 се събудих с изключително силен шум в ушите (все едно някой бие камбана до главата ми); силен световъртеж и гадене. Не можех да вървя, без да се подпирам на някого/нещо. В рамките на две седмици загубих и слуха си в двете уши, а до края на лятото нещата само се влошаваха. Повече за тогавашното ми състояние – тук.

***

Как се разви по-нататък

До декември 2019 минах десетки видове лечение и изследвания – от болнични престои с вливане на всякакви видове лекарства венозно, през ядрено магнитен резонанс, лумбална пункция, скенер и рентген; неврологични и имунологични изследвания; до лечение с иглотерапия и барокамера. През декември още нямах окончателна диагноза, а всяко лечение беше на принципа на пробата. Няколкото евентуални обяснения бяха от “наследствено заболяване” до “тотален бърнаут, причинен от силен стрес и преумора”.

“Истината е, че нямам представа какво ти е”, каза последният лекар, след лумбалната ми пункция през декември. Тогава реших и да си дам почивка от постоянното препускане по лекари, процедури и изследвания. Да намаля стреса най-накрая.

Чувах само ако ми се говори близо до ухото, имах постоянен световъртеж, като на силна светлина или на тъмно не можех да вървя в права линия и без да залитам. За щастие, шумът в ушите беше намалял до поносими нива след курса с барокамерата. Купих си слухов апарат за лявото ухо и започнах да го нося, но, за съжаление, пак не чувах какво се говори, тъй като всички звуци се усилваха еднакво и се губех в морето от общ шум. Дясното ми ухо, оказа се, не подлежи на протезиране, тъй като беше окончателно загубило слуха си (около 90% по моя субективна преценка). Но все пак нещата бяха по-добре от лятото и успявах да водя ежедневните разговори, с доста голяма доза концентрация от моя страна и много питане.

В края на декември ми препоръчаха една хранителна добавка, от жен-шен и гинко билоба, която струва 5-6 лева във всяка аптека. “Защо не”, казах си, вече бях пробвала какво ли не, ако не помогне, поне няма да навреди. Вече бях свикнала да се обръщам с лявата си страна към хората, с които говоря. Усмивката ми, незнайно защо, също стана половинка – неволно се усмихвах само с лявата част на устата си. Не защото другата не може, просто явно нямах причини и желание за цяла усмивка. Посрещнах новата година с половин усмивка и леко неадекватна към заобикалящите разговори.

Все пак, нещата не бяха зле, ходех си на работа, почивах си много повече (бях забравила какво е да се прибереш от работа и да седнеш да си починеш!), дори отидохме до Атина, без да знаем, че ще ни е последното пътуване в чужбина за доста време напред.

През март COVID удари България и се затворихме вкъщи. Комуникацията с външни хора се сви до писане и говорене по телефон. Докато второто ми беше много трудно и едвам издържах кратки разговори, то писането в чатове си беше абсолютен подарък за мен. Установих, че не се налага да слагам апарата, освен ако нямам нещо важно, което трябва да чуя, като среща в банката или подписване на договор, и го прибрах. Вкъщи, заради малкото разстояние и познатите гласове, се оправях добре.

Пиех си гинкото и косата ми растеше като луда. Шумът вече беше на нивото на хладилник, който спокойно си бръмчи някъде наблизо, и само от време на време се “включва” за по-силно, когато съм притеснена или ядосана. Все по-рядко бях притеснена или ядосана. Все повече се завръщах към нормалното си аз, само дето се налагаше да си слагам ръката на ухото като фуния, ако искам да чуя нещо по-тихо, а и маските изобщо не помагаха, скривайки устните на хората, които тъкмо се бях понаучила да разчитам. Музиката бавно започна отново да придобива познати форми. За сметка на това, от постоянно напъване да чуя, започнах да имам слухови халюцинации.

В следващите месеци фокусът се измести към други неща, правихме ремонт, местихме се, наслаждавахме се на гледки от новата ни тераса, аз се справях все по-добре. Започнах пак да снимам. Вероятно свикнах с най-честите гласове, които чувах, както и всички свикнаха да говорят малко по-силно в мое присъствие, но успявах да съм адекватна при все по-голямо разстояние при разговор. Успях да отида няколко пъти на кино. Да, наложи се да си сложа парчетата от билета в ушите, защото липсата на акустичен рефлекс прави силните звуци непоносими и физически болезнени, но всичко си беше супер иначе. Започнах да слушам подкасти, радостна от всеки глас. Заради спрелите доставки от Китай, през април гинкото ми изчезна от аптеките и, леко притеснена, понеже усещах ефекта, започнах да се запасявам, където го намеря, както и да пробвам подобните. За щастие, доставките се нормализираха. Детето се премести в новата си стая и, “чувайки” го да ме вика, ставах по няколко пъти на нощ да го проверя, всеки път намирайки го дълбоко заспал.

През септември Косето тръгна на училище и се наложи да свикна с много нови гласове и много пъти да обясня, че не съм разсеяна, глупава или невъзпитана, а просто не чувам. Свикнах (а и всички наоколо свикнаха) да заставам с лявото ухо към разговора, да сядам най-вдясно на пейката, да държа детето с лявата ръка. Започнах да водя разговори, макар че ми отнема много усилия да следя по-далечните или по-тихите гласове. Последно сложих слуховия апарат на първата родителска среща, притеснена да не пропусна нещо важно. Усещах все по-голям ефект от ампулите с гинко и ги препоръчвах навсякъде. В началото на есента спрях да ги пия, малко почивка.

По някое време, при съвсем други обстоятелства, друг лекар ми каза, че има едно нещо, наречено “митохондриална глухота” – дефект, който се предава по генетичен път и е възможно никога да не манифестира, но и да се отключи при стрес. Вероятно най-адекватното обяснение, което получих, в най-неочаквания момент.

***

Как е сега

Лявото ми ухо успява да се справи с повечето ежедневни звуци. Дясното все още е безполезно и ми служи само за симетрия, държач на очила, слушалки и обеци. Чувам около половината от това, което се случва около мен, като при разговори успявам, ако внимавам, да извлека останалото от контекста. Понякога съм неадекватна, понеже не съм усетила как някой ми говори, но по-често съм си напълно ок. Гласовете отново са нормални, макар и тихи за мен, но поне не са металически, както преди. Чувам много звуци, макар че не винаги успявам да определя откъде идват, както и какво точно са. Чувам все повече неща, които бях забравила, че са наоколо – колите навън, когато прозорецът е отворен, звукът от водата в парното, тиктакането на часовника в коридора (нещо, което преди ме побъркваше). Чувам птиците. Чувам музиката. Чувам как играят децата десет етажа под нас, пред блока. Достатъчно е. Много рядко се налага да пояснявам, че не чувам добре, за да оправдая неадекватните си реакции. Не че са се разредили, но просто не ми се занимава да се оправдавам. А и няма за какво. Има хора, които от тъпотия си го докарват и им е все тая.

Акустичният ми рефлекс все още липсва и всяко едно рязко “мама, виж!” с гласче-звънче в моите уши е като удар с чук по поцинкована кофа.

Шумът е все по-тих и толкова съм свикнала с него, че има дни, в които не усещам, че го има. Разбира се, той си е там, хладилникът в главата ми никога не спира и там никога не е тихо и, ако в добавка двама души говорят от двете ми страни, блокирам и не мога да се съсредоточа дори да мисля. Много ми е яко, като търся нещо в шумен магазин и детето ми говори нещо с неспиращата си уста.

Истината е, че нямам представа дали се адаптирах или се подобрявам, но нещата са ок (сравнително).

Вече не залитам, като ходя, дори на тъмно или на слънце съм добре. Само при резки движения и когато не съм се наспала добре ми се вие свят. Голям напредък, предвид, че доскоро не можех да слизам по стъпала.

Няма да пиша глупости, че цялото това нещо ме е научило да ценя здравето си и малките неща, защото не е вярно. Още се преуморявам и е крайно време да си призная, че съм работохолик и не мога да спра да правя това, което страшно ми харесва. Да, поне се научих да отказвам. Беше много трудно в началото, защото аз съм комплексарка и не обичам хората да мислят лоши неща за мен. Но след като една клиентка ми писа няколко месеца по-късно да ме пита дали случайно не съм се оправила, защото са се натрупали задачи, някакси започнаха да ми се променят нагласите. Колкото до “малките неща”… Липсата на тишина в главата ми, при положение, че аз и без това съм натегната като пружина никак не помага да оценяваш разни малки неща, но пък се научих да ценя големите неща.

Като това да оглушееш на 36, без ясна причина, диагноза и прогноза, да стигнеш дъното и сам да се издърпаш нагоре, като един барон Мюнхаузен от блатото. 

Изобщо, нещата са ок, предвид ситуацията.

След дъното, единственият път е нагоре, казват.

…

 Как оглушах и спря да ми пука – първата част на историята ми

…

Тъй като ми писаха хора да ме питат, сложих линкове към гинко и жен-шен ампулите, които пих, както и към барокамерата, в която направих курс.